Детство без сълзи

Дете

Започвам с уговорката, че не съм дипломиран професионалист, който е изчел теориите на ранното детско развитие, теорията на привързаността, не познава творчеството на Долто, Рене Шпиц, Жак Лакан, Джудит Милър, Хорни, Пиаже, дори Фройд. Аз не съм професионалистът, в чиято студентска книжка и диплома пише „Отличен“ срещу всяка една дисциплина. И не мога гордо да вървя, да показвам цветната хартийка и да твърдя, че съм дипломиран психолог, който разбира от деца повече от цялата гилдия в едно.

Отварял съм много книги, но това, което е написано там не може дори да обрисува картините, които съм виждал и чувал. Много пораснали деца не са това, което бяха. И техните деца няма да бъдат това, което всички искат. Болката на техните родители оставя дамга върху крехките души на порастващите изоставени деца. Тъгата в очите на техните родители и оная празнина, която е зейнала като пропаст, и колкото и да я засипваш тя не се пълни, е върху лицата на наследниците. Трябва да сме тъжни, сънародници. Защото ние произвеждаме изтъркани съдби. Всеки ден, мислейки си, че създаваме и съзиждаме нашите наследници, ние просто пропускаме един ден, в който да бъдем истински с тях.

Веднъж един баща, на който на предния ден се родил син, отишъл при мъдреца и го попитал от кога да възпитава сина си, а мъдрецът му казал: „Ти вече пропусна един ден.“

И това ще е разказ за пропуснатите моменти. И обърканите детски истории.

Когато Ангел се роди преди 29 години, не знаеше какво го очаква. Майка му, бледна жена, унижавана, но пазеща семейната чест, силна и отговорна, бранеща разпадащото се семейство, беше пример за добра съпруга, добра майка и отлична домакиня. Съседките й не спираха да я хвалят, свекърва й я критикуваше конструктивно, а мъжът й я караше да се чувства жена всяка вечер, по задължение. Майката на Ангел не издържа. Един ден просто си отиде от този свят. Трагедията се надвеси над двата рода, а бащата, безсилен, замина да работи в Коми. Остави бабата и малкия си син да се гледат сами. Другата рода не щеше и да чува за детето. „Който има син да си го гледа“, заяви отговорно тъщата и вратата за малкия Ангел, дете на „оня убиец“ беше тръшната завинаги. Бабата се умори да гледа пеленачето и го даде в дом. Така започна детството без сълзи за Ангел. Остана му само името да го пази и закриля.

Първият си ден в дома Ангел не помни. Вярно, бил на по-малко от годинка, казват, но… не помни. Но пък помни останалите дни – редуване на бяла престилка, бяла стена, бяла престилка, бяла стена… И някакви лица, които го вдигат, свалят. В дома Ангел забрави да плаче. Или просто в един момент се отказа. Той всеки ден виждаше поредната лелка, която пухкава и захабена, протягаше ръце да го прегърне. Усещането за бабината и майчината прегръдка неистово трябваше да се възроди в малкото мозъче на Ангел, но… не ставаше. Всеки път някоя леля го взимаше, слагаше го на онова нещо, сменяше му пелените и пак го връщаше. Много механично. Малкият усещаше грубото триене на пудрата по дупето си и отривистите движения на поредната лелка. Изпитваше неудобство, че в лелката дори нямаше нежност, както у майка му. Ръчичката се измъкваше от дрешката някак, и после пак се навираше. В началото Ангел се противеше, но спря. Тогава спря и да мисли за тялото си. То не беше негово. Беше на всеки, който го искаше. И нямаше значение дали тялото трябваше да се преоблече или да се изкъпе в дълбоката мивка, в която пускаха топла или студена вода. Момченцето спря да мисли и за непохватното прокарване на ръцете на санитарката или лелката, която го мажеше със сапуна и после натикваше главата му  под водата, за да го оплакне.

Ангел обичаше да яде. Не наддаде килограми преди да го преместят в другия дом, но обичаше да яде. Дори сега, когато е голям, Ангел пак обича да яде. Тъпче в устата, като че да е последното нещо, което му е останало. Не си спомня как лелките, които се редуваха, му тъпчеха в устата с лъжицата кашата. Без значение дали иска да яде каша, дали е преглътнал предишното и дали е гладен. Всичко беше под часовник. После Ангел се научи, че трябва да яде, защото само тогава лелката му обръщаше някакво внимание. Макар и за малко. Макар и с лъжицата. Ангел всеки път гледаше тая лъжица, която се приближаваше заплашително към устата му. В началото повръщаше. После си представи, че това е един голям бонбон, от онези, които майка му му обещаваше, че ще  му даде да яде като порасне. И поглъщаше кашата. Лъжицата раздираше крайчетата на устните му в опит да влезе по-дълбоко, а металът се остъргваше в детските зъбки и ги удряше. Но това беше единственото доказателство за лелката, че храната е вътре.

Ангел не си спомня кога спря и да плаче. В началото си лежеше в кошарката и когато му станеше мъчно,а той го разбираше когато нещо в малките му гърдички го стегнеше и се надигаше бавно нагоре,  той силно изплакваше. Очите му се пълнеха със сълзи, наводняваха се. Стичаха се по бузите много топли, и мокреха блузката. Така около вратлето му в началото винаги имаше мокра диря, която разраняваше кожата му и я правеше много чувствителна. В началото винаги идваха. Гледаха новия с един поглед, който беше тъжен и съжалителен. „Ех, това дете, при такава майка и баща, а… то горкото… при нас.“ После плачът му престана да привлича хората. През цялото време Ангелчо имаше два варианта – да гледа чисто белия таван над главата си до миг, в който виждаше черни кръгове и фигурки, или да гледа през решетките на креватчето, как останалите деца будуват (разбирайте, лелките са ги извадили от креватчетата и са ги оставили на пода, за да опознават повърхностите и да развиват фината си моторика). Лелките си имаха любимци. Даже непознати лелки от горните етажи слизаха в сектора на Ангел, за да видят някое от децата. Прегръщаха ги, носеха ги на ръце, хранеха ги. Но Ангел никой не го взимаше на ръце за малко дори. Освен, когато  го пренасяха, за да му подменят напиканата или нааканата пелена, или пък когато го хранеха.

Ангел спря да търси някой, който да го е грижа за него. Осъзна, че с плач няма да стане. Беше доволен на това, че лелката го прегръща преди поредната каша и преди да го облече с нови дрехи. Най го беше страх нощем. Опитваше се да заспи, но не му се заспиваше, защото имаше чудовища. Всяка вечер му даваха нещо, което завърташе мозъчето му, и главата му почваше да се върти. Той се опитваше да спре въртенето, плашеше се, плачеше, но това нещо в главата му не спираше. Веднъж повърна бялото нещо, което лелката му даде. И тя го раздруса. Накрая се примири. След време започна да си фантазира. Представяше си, че лети, както когато майка му го въртеше във въздуха. И така прие спокойно бялото нещо.

Ангел мразеше да му връзват ръчичката. Синият плат, с който го връзваха за решетката му беше като верига. Не тежеше, но болеше. Някак си в мозъчето си Ангел не можеше да приеме, че това е нормално. Това, че лелката вземаше грубо ръчичката и я връзваше за решетката на леглото когато го наказваше, че е лош, много го разстройваше. Но Ангел не плачеше. Знаеше, че няма смисъл.

В един момент нещо стана с Ангел. Той намери начин как да се приспива. Въртеше главата и тялото си бавно, методично. От ляво на дясно. От ляво на дясно. Правеше го, когато беше тъмно и след бялото нещо от лелката. Така той се унасяше в сън. Най-ужасно беше лятото, когато даваха бялото нещо, а навън имаше много светлина. Тя влизаше в голямото хале, в което живееше Ангел заедно с много други като него. Той не знаеше кое дете как се казва, но ги познаваше по плача. Това беше техният отличителен сигнал. Децата си гукаха и сами се успокояваха. Всички те не осъзнаваха, но мразеха онези от тях, които плачеха, защото така те привличаха вниманието на лелките. Ангел много се плашеше от лелките в началото. Бялата престилка, с които те бяха облечени, както и лошия дъх от устата им – смес от кафето, което пиеха през целия ден и цигарите – го отблъскваха. Но най-тъжно беше, че те си идваха и си отиваха. И когато той в началото се опитваше да заобича някоя, тя изчезваше.

Един ден Ангел се опита и го направи. Застана по корем, надигна се леко, усети сила в крачетата, обути в нещо хавлиено… и се опря на ръцете си. Засили се леко… и се удари в решетката. Всеки ден започна да го прави. Никой не забеляза, че Ангелчо искаше да пълзи. Вече можеше да пълзи. Малкият дори не знаеше колко важно е това за него! Той започваше да бъде самостоятелен. Мина доста време докато между хлопането на тави и тенджери се чуе и неговото радостно гукане. Нещо като някакви звуци, но случайни. Една от лелките го видя какво прави и го свали на пода. Без дори да му каже нещо мило, което да го накара да се почувства значим. Ангел усети хладната повърхност, от която редовно миришеше на спирт. Видя на нивото на очите си белите чехли на лелките, които с провлачения си тропот го плашеха, и разбра, че няма нищо страшно.

Мина много време докато малкия Ангел осъзнае, че може да седне. Все повече се радваше на това, което излизаше от устата му. Така го забелязаха. Няколко лелки му се усмихваха, гледаха го странно, а той се чудеше защо. Опитваше се да ги заговаря като им бърбореше, показваше им това, че може да седи и че уверено лази по пода, че хваща някакви играчки и ги гледа усмихнато. Виждаше нещо в огледалото, което започваше от пода и свършваше до средата на стената. Беше толкова голямо. Ангелчо не се познаваше добре, не разбираше кой е отсреща, но нещо го караше да се радва на това, което вижда. Въпреки, че вече гукаше и седеше уверено, че играеше с играчките, храненето и обличането, подмятането и пренасянето като пакет цимент продължаваше. Ангелчо не чувстваше нито студа, не беше усетил още вятъра върху бузките си, не познаваше топлината на слънцето. Той живееше в една стая, в която мириса на урина се редуваше с миризмата на белина, а ориентир за всичко в живота му беше тъпченето с храна, механичното преобличане и слагането в леглото. Ангел беше зависим, въпреки, че сядаше сам, лазеше, виждаше се в огледалото и гукаше, произнасяше звуци. Белите престилки бяха неговите единствени приятели, в чийто ръце той просто беше безпомощен. Всъщност, какво беше Ангел? Ангел беше тъжно дете, което не плачеше, нямаше собственост върху тялото си и обичаше да яде. Защото само тогава на някого му пукаше за него.