Една история за Чернобил (по-различна)

Изоставена сграда в Препят

Това се случи преди близо 5 г., но го помня като вчера.

Тогава работехме журналисти. Тръгнахме за Чернобил да пишем репортаж за 20 години от аварията в атомната централа, която отрови Европа. Качихме се с Пиер фотографа в колата и отпрашихме. И това ни беше огромната грешка – отпрашихме с 14-годишно „Пежо“.

До румънската граница всичко наред. Минахме Букурещ и там започна атракциона. „Пежото“ се държа мъжки, скачайки в първите две ями /не дупки – ями!/, на третата се предаде. Джантата все пак си остана кръгла, ама крива като геврек. Как да е, на три гуми и половина, подскачайки стигнахме някаква селска гумаджийница.

…стигнахме румънско-украинската граница. Пред нас москвич, зад нас жигула…

Събудихме циганина вътре, излезе с безумна физиономия и прясно засъхнал сопол на бузата. Показах му джантата, показах му и 10 долара и го убедих, че трябва се вземат мерки. Човекът свали джантата и почна да я налага с боен чук. Блъскаше джантата като ковач рицарски меч, но се справи. Колата тръгна.

В седем часа сутринта стигнахме румънско-украинската граница. Пред нас москвич, зад нас жигула. Телени мрежи и заграждения, вишки със снайперисти, граничари и войска с немски овчарки – как да не  стане ясно, че влизаш в непобедимия Съветски съюз?

Дойде ни реда за проверка. Приближи Оксана. Граничен офицер, руса славянска мечта, с мощен гръб, пищов в кобура и един калашник на гърба за по-сигурно. Така – паспорти, визи, месторабота, колко пари, къде отивате, какво ще правите. Нали се барахме европейци вече и отвикнали бяхме от тея милиционерски въпроси, но си казахме всичко като душички. Стигнахме до номера на рамата, къде е? Половин час го търсихме тоя проклет номер. Оксана каза още половин час ще ми се мотаете и накрая ще го разбирам като да сте я крали тая кола. „Ищите, ищите! Пока не найдьоте, не уедите…“ В това време се развиха  сирени, разтича се войската и почнаха да крещят „По машины, по машины!“. Влизаме в колата, нямаме номер на рамата, отвън тичат граничнари, лаят кучетата на кръв.Ужас… Пиерчо вика: „Германците идват, и нас ще ни таковат в калабалъка“.

Добре, че има мобилни телефони, та да питаме в гаража в София къде е тоя номер, да му е… мамата и номера! Някъде в долната част на двигателя беше накован. Свърши тревогата, показахме номера, Оксана ни заши 10-20 долара за честта да ни провери и ни пусна си ходим. То за това била цялата програма, за мангизите.

…Едно от най-страшните неща в чужбина е да ти се наложи да искаш помощ от българско посолство…

Още 10 часа до Киев. Единият кара, другият спи. И обратното. В Киев разбираме, че за да влезем в 30-километровата зона около Чернобил ни трябва разрешение. Откъде това разрешение? „От външно министерство чрез вашето посолство“. Едно от най-страшните неща в чужбина е да ти се наложи да искаш помощ от българско посолство.Отиваме там, обяснявам си болката на 5 служители, на всеки поотделно, който предава на по-старшията. Всеки по-старши изслушва и мен отделно. Пускат ме при посланика. Не се представя, гледа ме лошо, свирепо. Кютам си в ъгъла нa коженото кресло модел „Тодор Живков” от 83-а година и гледам виновно в земята. Господин посланика ме навиква. Не съм предупредил, създал съм проблеми из „дипломатическите кръгове“ в Киев и София. Кой? Аз? Извинявайте, ваше превъзходителство, но ще може ли един телефон да завъртите в тяхното външно и да кажете, че сме журналисти. Ето ви тука, телефонът на моя редактор в София. Обадете му се, той ще ви каже, че аз съм аз… То, това беше цялата работа.

Прати ме долу в рецепцията. Да чакам „развръзката по случая ВИ!“. Така каза. Там ме пое една лелка. Май беше жената на шофера на амбасадата. Чай ми направи, държа ми ръката едва ли не. Успокояваше ме. Изобщо добра жена.

След 5-6 часа борба, имаше разрешение. Супер, бях се приготвил за 5 дни. Намерихме хотел, вкарахме по шише водка от кеф и на другия ден тръгнахме за Чернобил. От Киев дотам – още 120 км.

…Болница, училище, детска градина – всичко заразяно и си стои както е било през 86-а година…

Знаех, че трябва да стъпвам само по асфалта. Там радиацията е относително ниска в сравнение с канавката, от която светваш като крушка. Обиколихме зарязаните блокове, надишахме се с радиоактивен прах. Болница, училище, детска градина – всичко заразяно и си стои както е било през 86-а година. Виждаш как за  20 години са минали стотици фотографи и всеки си е правел хореография. Примерно, маркуч на противогаз е обгърнал спрелия в момента на аварията часовник. Или разкъсана снимка на дете се подава изпод мъничка обувка. Все късащи сърцето картини.

Стана си 6 часа вечерта. Да си ходим. Сядаме в колата, опитвам да я запаля. Опаааа, няма никойййй… Не иска да завърти стартера и това си e. Яко… Колата не ще да тръгне в центъра на Чернобил. Не в Чирпан, или в Париж…В тоя момент ми звъни телефона. Баща ми. „Къде си?“, пита ме. „В Украйна“, отговарям. Не го лъжа. „Така и така си се обадил, дай акъл как да подкарам колата, че не ще да запали“.

„Освободи от скорост, дай контакт, бутате с Пиер, като набере скорост, скачаш вътре и включваш на втора“. Стар жигулаторски номер, ама проработи! Докато бутахме колата, покрай нас мина автобус германски туристи. Да, има туристи в Чернобил. Дърти извратеняци дето си плащат да си гледкат от рейса разрухата от атомната авария. Бас държа, че да видят двама, които са закъсали и бутат кола насред града-призрак, им е било дюшеш.

…Готиното на Съветския съюз е, че спират всички…

Към два сутринта вече бяхме на 200 км на юг от Киев, спокойни, че сме отървали къмпинга в Чернобил. Пежото обаче грохна. Запуши, засвири, спря, и вече ни светлини има, ни шум. Предаде се, умря. Насред магистралата сме. Излизам отвън, махам да спра някой. Готиното на Съветския съюз е, че спират всички.

Спира една кола с четирима момци вътре. Шоферът бе толкова пиян, че като отвори вратата, почти падна. Докъде да ни дърпат? На 2 км до един паркинг с кръчма или на 20 до най-близкия град. Преценихме, че 20 км с тоя пиян маймун едва ли ще преживеем. Стигнахме до паркинга, оставиха ни, купиха си още бутилка водка и запрашиха нанякъде.

Влизам в кръчмата. На една маса бригада мужици разпиват. Отивам при тях и казвам. „Проблем. Машина сломалась! Помогите!“. Стана въпрос, че сме българчета, журналисти. Викат ми – седни тука да пием по водка, ще се нагласи работата. Е, пихме по две.

В 3 сутринта в една зализана жигула се качвам с един от пичовете да ходим да търсим майстор. Караме, наоколо брези, съветски пейзаж класика. Стигаме до една деревня, спираме пред кирпичена къща. Моят човек излиза и почва да крещи: „Паааша! Паааша!“. Излиза Паша сънен, с накривена шапка и търка гуреливо око. Прави знак да чакаме. Отваря гаража и оттам излиза един почти нов джип Мицубиши. Ахвам…. Очаквах да е ЗИЛ или ГАЗ-ка….

Паша. Бивш майор от Съветската армия. 5 години в Афганистан. 5 години в Монголия. 5 години в Унгария. Следва разпад на СССР,  няма Съветска армия, няма топла помийка във войнишкото канче, няма кариера във войската. Отваря сервиз за коли.

Стигаме до паркинга. Паша се навежда над колата и казва: „Ако беше немец или италианец добре, ама французите не ги обичаме тук!“ Човекът има предвид страната на производство на колата, а не на нациите. Все пак обеща, че ще вземе мерки. Дръпна колата в сервиза, който се оказа зарязан колхоз. Хвърли колата в склада. Качи ни на неговата и тръгна да ни търси къде да спим. Стигаме до мотел. Изискана постсоц архитектура. Не кич, а турбо кич! Рецепционистката каза, че стаи няма. Собственикът се е прибрал и стаи няма! Точка!

„Паша, какво значи това?“, питам аз. „Това значи, че шефът  се е върнал отнякъде, събрал е приятелите, натоварил е курвите, заключил е мотела и оргията тече. В най-големия апартамент, в средата му, има една саксия кокаин, а във всеки ъгъл по 20 литра водка поне и е веселба здраво! И не му се занимава с клиенти. Ще търсим другаде!“, Паша отсече.

Закара ни в една туристическа спалня и ни остави там. На другия ден по обяд отивам в колхоза да видя как тече ремонта. Че визите изтичат в полунощ на същия ден, а Оксана си е на границата и си ни чака. С автомата.

Истинският мъж не гледа, докато му попряват колата и жената

Влизам и припадам. Двигателят е на парчета, близо два следобяд е, до Румъния има поне 1200 км. Паша ми сочи табела на стената. На нея пише: „Истинският мъж не гледа, докато му попряват колата и жената“. Излязох от склада, срещу мен паметник на Ленин. Купих си бира, изпих я в краката на Владимир Илич, казах си молитвата.

След още три часа колата беше готова. Паша си поиска 200 долара за услугата, дадох му 250. И ръцете, и краката му целувах. Качихме се в колата. Минахме границата в 11.45 часа. Оксана беше на кеф – намигна ни. След още дванадесет часа каране, минахме Дунав мост и стигнахме Русе.  Излязох от колата като андроид. Тялото ми беше приело формата на шофьорската седалка.

Господ здраве на Паша да дава!