Какво е литературно четене

Книга с очила

Един-двама-трима писачи се събират, всеки разтваря своята или чужда книга и започват да четат на скромната, но затова пък мегаснобска публика. Мястото е псевдоизискано кафе/клуб/книжарница. Ако е позволено да се пуши, всички димят наоколо.

Писателите пишат, защото се надяват на повече секс.

И да не е позволено да се пие, всички се наливат с безплатен (или не) алкохол, защото, о, те са толкова софистикейтед, видиш ли, че никой не може да ги критикува за пороците им. Ако някой им направи забележка, ще изсумтят и ще отбележат, че никой не е спирал Буковски да порка по време на четенията си. Затова и писателите, които четат на въпросната публика, пият.

Позата е абсолютно задължителна! Иии тук се започва с прекрасния неостаряващ цинизъм – това е прекрасното оръжие за спечелване на free pass за слабините на гимназистките и студентките, знаем. Един известен роден продуцент беше казал неотдавна, че хората се интересуват само то „курове и путки“. Това е. Уж разкрепостеното мислене стимулира онзи любим овлажнителен процес при въпросните млади дами, които слушат, подмокрят се, хапят устни и после врътват свирка на някой от великите писачи след четенето. Или поне им се иска. И на двете страни.

Писателите пишат, защото се надяват на повече секс. Провокативните, цинични, вулгарни писачи се самоопределят като рок-звезди и мислят, че по дифолт трябва да им пускат по-лесно. Абе, всички, които пишем нещо, си го мислим това на някакво малоумно ниво на съзнанието си, което е останало непокътнато още от пубертета. Няма смисъл да го отричаме. Бясното желание да шокираш, да си център на внимание, егото и да работи с 200 оборота в минута и поне за малко да си велик. Ужасно комплексарско, но факт.

И всички на тези литературни четения мислят така. Това не ги прави по-лоши. Само по-тъжно.

Публиката, о, публиката! Толкова много познати физиономии, че на някои започва да им се гади. А може и да е заради бясното наливане с фрий бууз. Тези физиономии гледат интелектуално-отегчено. Да, всички тези хора са изчели 23 пъти повече книги от всичките наоколо. Или поне така изглеждат! Кафка им е прозаичен, Достоевски – тромав, а Виан – евтин. Сред тях се вписват въпросните разгонени девойчета, които се чудят за столчето или за гърлото да държат чашата си с бяло вино, оглеждат се притеснено, като се опитват все пак да не пропускат шегите на великите писатели и да се смеят, където трябва. За целта мацките се озъртат почти истерично и дебнат забавните моменти, като се опитват да пият през останалото време.

Понасъберат се 5-6 пишещи люде и хоп – вече си вярват, че са новият кръг „Мисъл“…

Тишината присъства тук-таме, но липсва онова ретро уважение към писателя. Или поне към книгата. „Шшшт! Можеш ли да ми подадеш чаша?… И да ми сипеш!… А, и малко ядки в една салфетка!… Благодаря!… Тихо сега, да слушаме!“… Пародия на респекта към класиците, който възпитават у учениците в ранна възраст. От това, което ще чуеш на тези четения, надали нещо ще влезе в учебниците. Но е текст. Писано слово, което не е в блог, сайт или форум, а на истинска хартия, която ти можеш да притежаваш на цената на евтино хапване навън.

Хапване ли? „Извинявай,… може ли и от онези сандвичи да ми сложиш 4-5… да, благодаря! Шшшт!“ и още една порция мляскащи усти срещу четящите писатели отпред. От време на време настава мъничък хаос, но това е почти планирано. Шегите са почти вътрешни и неразбираеми, а чашите на писателите не остават празни (има някой, който следи за това). И всички са щастливи – като зомбирани овчици – а малко от тях ще си вземат въпросните книги, но сега всички са възхитени, усмихнати, възторжени като на манифестация!

В някакъв момент завесата пада и се оказва, че половината присъстващи се представят взаимно така: „Здравейте, аз съм Х и съм най-добрият български поет/писател в момента!“. Понасъберат се 5-6 пишещи люде и хоп – вече си вярват, че са новият кръг „Мисъл“ и започват да си разпределят ролите – кой кой ще е. Имат топки (да, превод на американизъм, знам) – факт. Имат и една камара изчетени книги зад гърба си. Четат се и взаимно много.

И така, опитвайки се да разчупят статуквото и клишетата на уж ретроградните си предци-писатели, те създават нови – топли, пресни, като fast food, защото искат да пишат, както се говори на улицата, да са истински и неподправени. Един приятел обича да казва: „На тоя колко ли време му е трябвало пред огледалото, за да изглежда небрежен?!“. И тук е така. Тоталната липса на поза също е поза. Всяко литературно четене си е един малък арт-спектакъл, който може да е забавен, маниерен, интригуващ или откровено чудовищна скука. И трябва да се случва все някак. Най-малкото, защото е ясен показател, че някой някъде пише. И че някой чете.

А цените на книгите в България са ужасно ниски и все пак четящите са малко. „Чукча не читател, чукча писател!“ (лошо цитиране, знам) и пишещите често вярват/вярваме, че не са чели никак малко. Малко родни издателства залагат на млади и непопулярни автори, а докато това не се промени, няма как да се влее свежа кръв сред имената, които виждаме по рафтовете в книжарниците. Ужасно просто е на теория.