В един идеален свят сега щях да отида при шефа си и да му кажа – слушай к’во, страдам от пролетна умора, фатиге му викат в нормалните държави. Едва ставам, едва ходя, едва гледам, едва си нося душата, нещо да ме посъветваш?
Тук умората е всесезонна.
А той щеше да остави всичко, с което се е захванал, да ме погледне в очите и да каже – веднага излизай в отпуска 10 дни, почивай си и не мисли за работа.
Тук текстът щеше да има хепи енд, аз щях да отлетя спешно за Ница и да ви пратя картичка с изглед от хотела и хиксче на прозореца на стаята ми.
Само че аз не живея в идеален свят.
Живея в свят, в който нонстоп ми се причинява казармен стрес.
В който тарикати те бутат по пътя, по опашките в магазините и изобщо където сварят – тук всеки се бута.
В който вдигат цената на бензина на общи основания, а оттам, на същите основания – и на марулите и репичките.
В който ми обясняват как до 2014 година ще имаме седем аутобана, които ще свързват Радомир с Шабла, но не ми обясняват кога ще оправят дупките по Дондуков.
В който премиерът се разхожда по шорти и наколенки, и с лежерния маниер на чорбаджия информира обществото как ще му строи национални стадиони, атомни електроцентрали и подземни паркинги, въпреки че то, обществото, такива ги е слушало много и вече хич не му дреме колко аутобана ще има, защото успешно си живее десетилетия наред и без нито един.
В който митничари си строят частни села на брега на язовири…
В който всеки разбира еднакво много от политика, футбол, медицина, ядрена енергетика, финанси и земетресения.
В който форумите на сайтовете са пълни с неграмотни, неадекватни и тотално неинтелигентни анонимни коментари.
В който всеки втори иска да има смартфон, ноутбук и айпад, но не може да пише.
В който има каруци по булевардите.
В който е нормално да чакаш автобус по 1 час и шофьорът накрая да подмине спирката.
В който всичко е заринато в боклуци.
В който митничари си строят частни села на брега на язовири.
В който е всекидневна гледка от колата пред теб да се протегне ръка и да метне с отривист жест кутията от цигари на земята.
В който арестуват за 1 джойнт.
В който трябва да се молиш на чиновници.
В който пикли стават директори на държавни фондове.
В който се хвалим, че сме се сдобили с още един лъч от метрото, но нямаме нормални велоалеи.
В който се пише само за футболисти, манекенки, политици и катастрофи.
И в който има още много подобни неща и няма хиляди други.
Ето в такъв свят живеем. И, уви, в него няма пролетна умора, защото това е глезотия, която минава метър само в нормалния свят.
Тук умората е всесезонна.
